Преподавател в университетСилвия Цветанска

Казвам се Силвия Цветанска и съм преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в катедрата по Социална работа.

Моята работа е подобна на учителската, но не съвсем. Както всеки учител и аз обучавам млади хора, само че не ученици, а студенти – такива, които вече са завършили училищните степени и са решили да получат висше образование. Уча ги, за да станат добри хора, да мислят критично и да помагат на другите професионално – като практикуват професията Социален работник. Някои от студентите, след като завършат университета, стават кариерни консултанти и се връщат в училище – вече като професионалисти, които помагат на учениците да изберат професия, да решат къде да учат или как да изградят кариера, която да ги удовлетворява. Други от тях пък консултират хора, за да се справят по-лесно с трудности в своя житейски път – намиране на работа, общуване с другите, създаване на връзки и отношения. Изобщо, интересно е да си социален работник, но трябва да знаеш доста неща от психологията, педагогиката, правото, дори медицината. Е, за да могат студентите да научат по-лесно всичко необходимо от разните науки, им помагат преподавателите в университета. Преподавателят изнася лекции, говори пред големи аудитории, но прави и практически упражнения – в малки групи, в лаборатории насочва студентите да пробват, да експериментират, да дискутират, да спорят, да търсят информация и сами да намират отговори на сложни въпроси от науката. А когато не успяват да ги намерят веднага, той ги насочва към книги и други източници на информация или дава своето експертно мнение. Чували сте сигурно, че университетските преподаватели се наричат асистенти, доценти, професори, доктори на науките… И това е така, защото те се занимават освен с преподаване и с наука и са изследователи. Наричат ги учени. Не само защото много знаят и много са научили, а и защото продължават да учат и да развиват науката, правят открития, търсят доказателства на спорни въпроси, създават продукти в полза на хората. Както разбирате, най-хубавото на професията на университетския преподавател е, че може да променя хората, с които работи, и света, в който живее. Неограничени са възможностите за изява и удовлетворението е голямо. Особено, когато видиш свой студент, който е успял и 10 или 20 години след завършването на висшето си образование е по-известен от своя преподавател! Това означава, че университетските преподаватели са го подготвили добре за работата му и са го вдъхновили да предизвиква себе си, да твори и да не спира да се развива.

Сигурно се питате дали университетските преподаватели са по-строги от учителите в училище и как изпитват своите студенти? Изпитването също е част от работата на преподавателя. Повечето студенти си мислят, че преподавателите много обичат да изпитват, наслаждават се да пишат ниски оценки и да задават трудни въпроси. Трябва да ви призная, че това е далеч от истината и по-скоро е мит. Да изпитваш и да поставяш оценки е трудно и отговорно. Защо ли? Защото като учени в академична среда преподавателите наричат студентите „колеги“ – ние взаимно се уважаваме. И по време на изпит също изразяваме своето уважение – към вложения труд на студента да се подготви. Освен това, ако студентът не се представя добре, ами… вероятно и ние като университетски преподаватели не сме го подготвили много добре или не сме го мотивирали да учи достатъчно. А това си е повод за притеснение. В края на краищата, един добре подготвен студент става професионалист. След напускане на университета той работи за свое добро, но и за доброто на много други хора около него.

Най-хубавото в моята работа е свободата – свободата да уча, да правя изследвания, да намирам интересни начини да преподавам; свободата да общувам с млади, симпатични и интелигентни хора. Всеки ден на университетския преподавател е различен и това също е голямо предимство. Има и трудности – налага се много да четеш, да пишеш, понякога да работиш в събота и в неделя или през празнични дни, да спазваш крайни срокове, непрекъснато да търсиш нови начини за действие. Но пък колко е приятно, когато в притихналата зала на университета видиш, че на студентите им е интересно да те слушат! Колко е вълнуващо, когато отидеш на научна конференция някъде в друга държава и се запознаваш с учени като теб, когато можеш да споделиш своя опит! В една част от времето университетският преподавател работи сам. Потънал в тишината на кабинета си, с книгите, файловете, материалите за експерименти и опити, той предизвиква себе си и своя ум. Но става истински силен и значим, когато обедини усилията си с други колеги, когато помага и споделя постигнатото. Работата в екип между преподавателите е много полезна за студентите и за науката, в която те се обучават.

Сигурно вече сте се досетили, че за да бъде добър в работата си преподавателят във висше училище трябва да има много знания от различни области, да бъде креативен, да е издръжлив на умствено натоварване. Наред с това да умее да презентира, да бъде толерантен и нещо много важно – да бъде почтен и да спазва професионалната етика. 

Всеки, който харесва общуването с хора и е готов непрекъснато да се учи, може да се насочи към професията на университетския преподавател. Ще трябва да завърши висше образование, да се яви на конкурс, да защити докторска дисертация, да изнася лекции и никога да не си мисли, че е станал много велик или че вече е голям учен. С други думи, много да се старае, да се труди и да запази доза съмнение и критичност към себе си.

Чувала съм от други хора, че професията на университетския преподавател е престижна и хората, които я практикуват, са уважавани и ценени. Това е вярно! Много често срещам уважение и изпитвам силно удовлетворение от професията, която съм избрала! Казват също, че в тази професия заплащането не е особено високо. Да, и това е така – има много по-добре платени професии. Но, забележете, много малко хора познавам, които са се отказали от професията си в университета заради заплащането. Напротив, веднъж станал част от академичната общност, принадлежиш на нея завинаги!